STUDIA IN MEMORIAM THEODORI PIPERKOVI
Брой – Извънреден / 2018
На 17 декември 2013 г. се разделихме с Теодор Пиперков. И вече пет години той не е с нас. Theo noster!
Не виждаме неговата забързана походка. А той винаги беше устремен нанякъде – за лекции, за упражнения, за срещи – дори да донесе чаша вода или чай за колега. Не виждаме разветите поли на шлифера или палтото му, неизменната фуражка или елегантна мека шапка. Винаги със сако, вратовръзка – дори в невероятните юнски жеги по време на семестриалните изпити по римско право. Не чуваме неговия малко дрезгав, но винаги изпълнен с емоция глас – дори когато, идвайки за изпит в ранни зори, поздравява портиерите и хигиенистките, а те недоумяващо го гледат как сваля шапка. Студентите не чуват неизменния шеговит израз, който следва поздрава му в аудиторията и дава неповторимо настроение за работа.
За мъртвите обикновено се говорят мили, хвалебствени, пресилени думи. За Тео каквото и да се каже, не е достатъчно. Той беше толкова невероятен, че трудно може да се опише с думи. Още по-малко да се нарисува или да остане „запечатан“ на снимка. Границите на живота не успяха да ограничат светлия му дух, жизнерадостния му характер и дълбочината на мисълта му. Честен, акуратен до педантизъм, прецизен във всяка дума и действие, добронамерен, всеотдаен, безкрайно духовит и занимателен със своята невероятна ерудиция и ораторски талант, Тео самият беше духът на преподаването – такъв, какъвто е бил и в древните академии, и в средновековните университети, и в най-престижните съвременни висши училища. Тео беше магьосник на словото и създаваше неподражаема атмосфера на духовна извисеност. Неговото слово беше и изискано, и образно, и емоционално обвързано, и строго научно. Той говореше на немски или на
ISSN 2367-7007 IUS ROMANUM 2018 Theo noster Страница 5 от 116 английски като на роден език, при това на такова ниво, че колегите му – именити учени от чужбина, не можеха да не споделят възхищението си.
Той винаги говореше – дори и когато изпитваше студентите, защото за него изпитът не беше проверка на знанията им, а още една форма за общуване,
шанс да ги научи на още нещо, да им даде увереност, самочувствие. Тео не се вписваше в шаблона на асистента, който „избутва“ занятията с отегчени и незаинтересувани студенти. При него идваха тези, които „горяха“ с него, които искаха да го чуят, да го видят, да се докоснат до един невероятен човек. Той казваше: „Аз се гордея, че съм асистент. Асистентът е животно, което все още помни, че някога е било студент!“. Тео не пускаше списъци дори когато това се изискваше от Ръководството. Той не отбелязваше присъствия – той ги имаше. Някои студенти отиваха дори по два пъти, с друга група, за да го чуят още веднъж. Не въдворяваше тишина – при него се слушаше със затаен дъх, при него започваха спорове, имаше едно напълно естествено общуване между любим преподавател и студенти.