Реформата на Октавиан Август в Римския граждански процес

Развитието на римския процес се разделя на три основни етапа – на легисакционен процес[1], на формуларен процес[2] и на служебен когнитивен процес.

Реформата на Октавиан Август завърша прехода от легисакционния към формуларния процес. Този преход не става изведнъж, а по етапно. Началото му е поставено от  lex Aebutia в края на II в. преди н.е., когато формуларният процес бил въведен като редовно съдопроизводство. Преходът е завършен с приемането на двата leges Iuliae, които се смята, че са част от съдебаната реформа, извършена от Октавиан Август. За да бъде разбрано по- добре значението на двата Юлиеви закона, настоящото изследване предлага кратка съпоставка между легисакционния и формуларния процес. За разлика от служебния когнитивен процес, легисакционния и формулария са в същността си организиран от държавата арбитраж. За да се проследи как се стигнало до тази уредба накратко ще бъдат разгледана предхождащата форма на защита на права – правната самопомощ. Също така ще бъде засегнат въпроса за произхода на самата формуларна процедура като ново за Рим съдопроизводство.

I.ПРАВНА САМОПОМОЩ.

Самопомощта по своята същност стъпва на старозаветния принцип – „око за око, зъб за зъб“. Тоест при нея този, който е считал, че неговото право е нарушено е трябвало сам или с помощта на своите близки да се погрижи това право да бъде възтановено.

Правната самопощ, както е уредена в XII-те таблици[3] е твърде близка до самопомощта[4]. Кредиторът е можел да вземе в залог една вещ на длъжника[5], без да прибягва за това до интервенцията на магистрата. Освен това е имал право след произнасяне на тържествена формула пред магистрата, установяваща неговото нарушено право, да отведе своя неизправен длъжник в частния си затвор, да го продаде в робство или да го убие. Държавната намеса се изразявала в две насоки. На първо място, при взимането в залог на вещ на длъжника, кредиторът е трябвало да произнесе известни тържествени формули, за да се почертае правомерния характер на действието му, което иначе би било незакономерно нарушване на чужда собвсвеност. Освен това при посягането над личността на своя длъжник[6], кредиторът е трябвало да произнесе съответните формули пред магистрат. По този начин държавата гарантира, че самопомощта се осъществява само в определени случай при наличието на определени предпоставки, но възможност за длъжника да се защити няма, затова това не е процес  в същинския смисъл на думата[7]. Постепенно приложното поле на правната самопомощ се стеснява значително. В класическото право тя се допуска само при случаите на т.нар. неизбежна отбрана[8]. Lex Iulia de vi publica et vi private от времето на Август[9] предвижда наказателни санкции срещу лице, което осъществи със самоуправство едно свое действие[10].

II. АРБИТРАЖЪТ КАТО ОРГАНИЗИРАНА ОТ ДЪРЖАВАТА ФОРМА НА ЗАЩИТА

Арбитражът е форма на разрешаване на спор, при която разрешаването на спора е предоставено със съгласието на страните на едно трето лице. Засилването на държавната власт се обуславя и нейната намеса в защитата на гражданските права. Римската държава се намесила в организирането на арбитража като подчинила неговото започване на строго определен ритуал, извършван пред представител на държавната власт – пред съдебния магистрат[11]. Ритуалът, както и при самопомощта, бил свързан с произнасянето на определени словестни тържествени формули, установени от закона. След като процесът бил организиран по този начин от държавния орган, той бил препращан за разрешение от частно лице – арбитър.

Това смесване на публичноправни и частниправни елементи в организирания от държавата абитраж, довело обособяването на двете части, в процеса – производството in iure пред съдебния магистрат и apud iudicem пред арбитъра (наричан още заклет съдия[12]). В първата част само се организира процесът за защита на нарушеното право, а във втората спорът се разрешава по същество и заклетият съдия издава съдебно решение, наречено сентенция.

Намесата на държавата в частния арбитраж има особено значение с оглед на това, че чрез нея се премахва произволът на страните при започването на процеса – вече не е необходимо съгласието и двете страни, за да се започне процес за разрешаване на възникналия спор.

III. ЛЕГИСАКЦИОННИЯ ПРОЦЕС

Както стана ясно наименованието на този процес идва от различните actionis, които законът предписвал и чиито думи страните дословно трябвало да повторят пред магистрата. До появата на акцията се достига след като държавата забранява правната самопомощ. Чрез акцията се дава възможност на заинтересования да предяви пред държавата твърдението, че неговото право е нарушено и да търси от нея защита на това свое право[13].

Същността и на легисакционния, и на формуларния процес се изразява в това, че те са организиран от държавата арбитраж. И двата процеса протичат в две фази (in iure и apud iudicem). Това разграничение се прави с оглед на факта, че при служебният когнитивен процес втората фаза отпада и производтвото вече се развива само пред съдебния магистрат.

Легисакционният процес се откоява със силно изразената си формалистичност. В първата фаза на процеса страните трябвало с точните думи на закона да формулират спора[14]. При най- малката грешка можели да загубят процеса[15]. Тъй като ролята на магистрата се е изчерпвала с излушване на произнасянето на тържествените формули на legis actionis и назначаването на заклетия съдия, той не е имал способен да предприеме нищо срещу една такава несправедливост.

Във втората фаза страните вече свободно излагали своите позиции пред заклетия съдия. Това ставало 3 дни след избирането му[16], когато страните трябвало да се явят пред него. Ако една от страните не се  яви, то тя губи делото[17]. Интересна особеност е, че заклетият съдия е можел да откаже да разреши спора, понеже не му е ясен. Това все пак не водело до отказ от правосъдие, тъй като в тези случаи се назначавал нов заклет съдия, който да разреши спора.

IV. ВЪЗНИКВАНЕ НА ФОРМУЛАРНИЯ ПРОЦЕС

1. В правен аспект

Знаем, че въвеждането на формуларната процедура, е резултат от определен lex Aebutia и два leges Iuliae[18]. Краткото сведение от Гай обаче оставя неотговорени много въпроси, най- интересният от които е откъде е дошла идеята за новата процедура. Не знаем също така годината на lex Aebutia, нито съотношението между промените въведение от нея от Юлиевите закони.

Интересно е да се отбележи, че същестуват разногласия относно точния брой на Юлиевите закони. Една от тези е, че всъщност законите са три – един, който урежда iudicia publica и два -iudicia private[19].

2. В технически аспект

За да се изясни възникването на самата процедура, е нужно първо да се обясни какво е наложило необходимостта от нея. На първо място, съществуващите към момента процедури, не са задоволявали в достатъчна степен нуждата от правна защита. Това е така, понеже се е спазвала строгата формалност на предписаните в закона actionis, които обаче не уреждали изчерпателно всички възникаващи в оборота хипотези. На второ място, негативните последици от грешното прознасяне на формулата, нерядко водели до несправедлив изход от процеса. При тези предпоставки очевидна е била нуждата от една по- гъвкава процедура.

Има няколко различни хипотези възникнала самата формуларна процедура. Първата, че формуларната процедура е нещо изцяло ново е много слабо застъпена и по-скоро се среща като антитеза на общоприетото схващене, а именно, че формуларния процес има своето начало в онези производства, които praetor peregrinus е организирал, за да разреши възникналите между перегрини и между граждани и перегрини спорове[20]. Друг вариант за възникването на формуларната процедура е тя да е взаимствана от сицилийските и гръцките процесиални конституции[21].

Тъй като споровете между перегрините не се разрешавали по римското право, докато не се появило ius gentium , съдебният магистрат, като е назначавал съдия за разрешаване спора между перегрините неизбежно е бил длъжен да дъде на съдията указания[22]. Най- вероятно тези указания са били писмени и са послужили за модел при изграждането на фомуларната процедура.

Също така има сведения за писмени формули, същестували преди въвеждането на lex Aebutia[23].

Знае се, че реформата на Октавиан Август с двата Юлиеви закона окончателно отменя легисакционния процес като основен в Рим и утвържават формуларния. Какъв обаче е бил точния обхват на тези закони остава неясно. Единственото, което е сигурно е, че lex Aebutia не може да е премахнал изцяло legis actionis , тъй като тогава не би останало нищо, което да бъде регулирано от leges Iuliae[24] . Въпреки че не се знае  точната дата на приемане на lex Aebutiа[25] със сигурност легисакционната и формуларната процедури са съществували едновременно в даден период от време[26] и страните са имали право да избират коя да се прилага.

Самият lex Aebutia се споменава само два пъти от древните автори[27], но ако трябва да се съди по резултатите, до които е довел, е един от най- важните закони от втората половина на републиката[28]. Gellius твърди, че с него са отменени много от институтите на XII-те таблици, а Gaius свързвайки го с двата Юлиеви закона посочва, че окончателно премахват легисакционната процедура. Мюрхед застъпва тезата, че същността на lex Aebutia е да оправомощи претора да опрости съществуващите форми на процес. Независимо какви са били конкретните разпоредби на този закон, резултатът, който постига е въвеждането на новата процедура.

Началото, поставено от  lex Aebutia, е завършено от двата leges Iuliae. Юлиевите закони, за които става дума са leges Iuliae iudiciorum publicorum et privatorum , на император Октавиан Август, датирани 17-16 г.пр.н.е.[29].Лесиакционната процедура остава да се прилага само в два случая [30] .

Итерсен момент при паралелното съществуване на двете процедури е, че тъй като формулите, издавани от магистрата, не били базирани на закона, нещо, което вече било разгледано във формуларната процедура, можело да се разгледа отново в легисакционна[31]. С премахването на почти всички legis actiones с Юлиевите закони, тази възможност, разбира се, отпада.

V.СЪЩНОСТ НА ФОРМУЛАРНИЯ ПРОЦЕС

Ще разгледаме същността на формуларния процес в съпоставка с легисакционния, като се акцентира само върху основните различия, чрез които са преодоления някои от недостатъците на първия.

Основното преимуществото на новата процедура е нейната гъвкавост. Това се свързва най- вече с по-големите правомощия, които получава магистрата. Спорът се формулирал вече не от страните чрез тържествени словестни формули, а от претора чрез писмена програма. Тази програма, отправена до съдията, посочвала въпросите, върху които той трбявало да се произнесе[32].Той не само посочвал рамките, в който да се движи спора, а посочвайки конкретни въпроси, пригаждал самите нормки и насочвал цялостното развитие на спора.

1.Формиране на спора

Един от основните проблеми на легисакционния процес е формирането на спора чрез стриктните словестни формули, произнасяне от страните, дословно повтарящи думите на закона. При формуларния процес тази особеност е премахната. В първата част in jure страните свободно излагат пред магистрата своите твърдения и искания. Нещо повече, необходимо е било да включат именно в тази фаза всички факти, които можели да имат връзка към решаването на делото, тъй като ако не били включени във формулата, издадена от магистрата, нямало как да бъдат взети предвид от заклетия съдия.

2. Формулата, съставяна от магистрата

Друг проблем, с който легисакционната процедура не може да се справи, са бързоразиващите се отношения, тъй като не всички са уредени в закона. Това е преодоляно чрез  правомощията дадени на магистрата при формиране на спора. Той имал право да формулира спора както прецени за справедливо. В някои случаи, в които ius civile не е давало акция, той е имал право да даде такава. В други, когато дадената от ius civile акция, не отговаряла на усложените житейски събития, преторът е имал право да парализира действието й чрез exceptio.

ФОРМУЛАТА ВЪВ ФОРМУЛАРНИЯ ПРОЦЕС

Формулите, чрез които е бил организиран гражданския процес по време на формуларната процедура, са били обявявани от съдебния магистрат в неговия Едикт. Те са били дадени като бланкет, който да бъде попълнен съобразно данните на конкретния случай[33].

За да се изяснят по-широките правомощия, с които магистрата е разполагал, трябва да се разгледат елементите на формулата. Основните са били четири[34] – demonstratio[35], intentio[36], adjudicatio[37]и condemnatio[38]. Добавъчните (незадължителни) елементи са – praescriptio[39] и exceptio. За нашите цели, най- голям интерес представлява ексцепцията. Както вече стана ясно чрез нея магистратът посочва на заклетия съдия, ако се установи предвидения в нея факт, да оправдае ответника (макар ако не е била налична ексцепцията той да е трябвало да бъде осъден). Тоест чрез нея се установяват дадени факти, на които преторът предписва правопогасяващ или правоограничаващ ефект[40], тъй като цивилното право не е предвидило необходимите за конкретния случаи такива, заклетият съдия не би имал правомощията да ги вземе предвид дори те да бъдат установени пред него.

РОЛЯТА НА МАГИСТРАТА

Ролята на магистрата във формуларния процес е изключително интересна от гледна точка на това, че чрез формулите, които издава, той на парктика може да ограничава или разширява приложното поле на същестуващите закони. Въпреки това  на претора никога не са били дадени законодателни функции[41].

Овластявайки претора с правото да формулира спора между страните, като посочи не само рамките, в които този спор тряба да се движи, но и алтернативата на неговото разрешаване lex Aebutia е поставила претора в положението на една междинна инстанция между законодателя, който нормира обществените отношения, и съдията, който ги разрешава, съобразно установените от законодателя норми[42].

Преторът сам е решавал какво да включи във формулата. По молба на страните е можел да внася във формулата такива искания и възражения, внасянето на които в legis actio  не е било възможно. Можел е също така да не даде иска, дори когато последният е основан върху закона или обичая, когато го е считал за несправедлив[43].

СЛУЖЕБНИЯ КОНГНИТИВЕН ПРОЦЕС

Служебният процес е заменил формуларния в резултат на едно продължително развитие, родило многожество преходни форми[44]. Бил е въведен по времето на Принципата като извънредна(екстраординарна) процедура, която е съществувала наред с редовния формуларен процес[45]. При нея се губи същността на предишните две процедури на организиран от държавата арбитраж. Вече процесът не само се организира от държавата, а и изцяло протича пред магистрата. По този начин се губи разделението на производството на две част. Освен това гражданския процес вече се свързал с плащането на съдебни разноски[46], тоест вече не бил безплатен.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Реформата, извършена от Октавиан Август в Римския граждански процес с двата Юлиеви закона, заема важно място, тъй като осъществява прехода между легисакционния и формуларния процес. Чрез нея се утвърждава като водеща една по- практична и приложима процедура.

Използвана и препоръчителна литература

1. Jolowicz, H.F., Historical introduction to the study of Roman law, Oxford university press, 1950

2. Muirhead, J., Historical introduction to the Private Law of Rome, The Lawbook Exchange, Ltd., 3rd edition,1916

3. Gaius institutiones

4. Tellegen- Couperus, O., A short history of Roman Law

5. Scafuro, A.C., The Forensic Stage: Settling Disputes in Graeco- Roman New comedy, Cambridge university press, 1997

6. Brennan, T.C., The praetorship in the Roman Republic: Volume I

7. Roman private law in the times of Cicero and of the Antonines, Chapter VII – за формуларната процедура по времето на Цицерон

8. Mousourakis, G. – Roman law and the origins of the civil law tradition

9. Sohm, R. The Institutes of Roman law

10. Shiller, A. Roman law : Mechanisms of development, Mouton, 1978

11.Wlassak, M. – Römische Prozessgesetze, I Bd.,1888, II B. 1891

12.Wenger, L. – Institutionen des römischen Zivilprozessrechts, 1925

13. Girard, P.F. – Manuel élémentaire de droit romain

14. Meylan, P. – Originale de l’effet de la litis contestatio

15.The Digests

16. Андреев, М. – Избрани трудове,  Университетско издателсвто „Св.Климент Охридски“, 2013г

17. Андреев, М., Римско частно право, Софи-Р, 1993г.

18. Базанов, И.А., Курс по римско право, том 2, част III Римски граждански процес, 1940г.