На 14.05.2026 г. от 17.30 ч. в 292 аудитория на Ректората на СУ се проведе сбирката на Кръжока по Римско право към Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ на тема „ORATIO et DISPUTATIO“. Събитието беше открито от гл. ас. д-р Стоян Иванов, който представи специалните гости доц. д-р Герасим Петрински от Философския факултет на СУ и Найо-Тицин Нейков, които поговориха за ораторското изкуство и за ролята на ораторите в политическия и правния живот в Древния Рим и в наши дни, за структурата на ораторската реч, за ораторските техники. Също така те дискутираха и някои съвременни аспекти за приложението на правната реторика и правилата за въздействащо говорене пред публика. Целта на сбирката беше да бъде в помощ и на всички, които са избрали да участват с реч в обявения за 28 май 2026 г. конкурс  на тема „RES PUBLICA. DISPUTATIO OCTAVA“.

Презентация пред аудиторията на Кръжока представи и Валентина Симеонова от I курс, която говори по темата „Между справедливостта и манипулацията: силата на съдебната реторика“. В разработката се постави за разглеждане въпросът доколко изходът от съдебния спор се обуславя от обективната истина и доколко от реторическата форма, в която тя бива представена пред решаващия орган. Централна теза на изложението беше, че правната мисъл още от Античността се влияе от амбивалентната природа на словото, което може да функционира едновременно като носител на справедливостта и като инструмент на нейното изопачаване. Изходна точка на анализа беше характерното за римската правна традиция функционално разграничение между юрисконсулта (iurisconsultus) – фигура, ангажирана предимно с тълкуването и догматичното изграждане на цивилното право, и оратора (orator), чиято дейност се разгръща в пространството на публичния съдебен дебат. Подчертава се, че това разграничение има по-скоро аналитично-дидактически, отколкото строго исторически характер, тъй като границата между двете роли невинаги е била ясно отграничена, а отделни фигури от римската правна и политическа история, сред които и самият Цицерон, съчетават задълбочена юридическа ерудиция с ораторска практика. Тезата за реторическото измерение на правния спор намира конкретна илюстрация в казуса Causa Curiana (около 93-92 г. пр.н.е.), при който противопоставянето между юриста Квинт Муций Сцевола и оратора Луций Лициний Крас онагледява фундаменталния конфликт между буквата на закона (strictum ius) и духа на справедливостта (aequitas). Съществено уточнение в тази връзка е, че делото е разгледано не от един iudex, а от центумвиралния съд, колегиален граждански трибунал от порядъка на сто члена, компетентен по спорове относно наследственото правоприемство, което показва, че чувствителността към реторическото въздействие не е била характерна единствено за необразования частен съдия, а е присъствала и в колегиални състави, изложени на публичен натиск и обществено внимание. Според свидетелството на Цицерон, аргументацията на Крас се е изграждала върху тезата, че писаният текст губи своята обвързваща сила, ако бъде пренебрегната действителната воля на страните, идея, която впоследствие самият Цицерон доразвива чрез утвърждаването на argumentum ad misericordiam като легитимен способ за въвеждане на pathos в съдебната аргументация. За да не останат подобни аргументи единствено в сферата на красноречието, особено внимание в изложението се отделя и на процесуалния инструментариум, чрез който преторът е придавал практическо действие на реторически формулираните искания за справедливост. Тук се разгледаха и фикциите (actiones ficticiae), онагледени чрез Actio Publiciana като средство за защита на добросъвестния владелец; ексцепциите (exceptiones), сред които и exceptio doli; възстановяването на предишно положение (restitutio in integrum); както и интердиктите. Изтъкна се, че именно тези институти доближават римския граждански процес до формулата на класическия юрист Целз, според когото правото представлява „изкуство за доброто и справедливото“, допълнена от пояснението, че познаването на закона се състои не в буквалното овладяване на неговите думи, а в разбирането на неговата сила и цел. В заключителната част проблематиката бива пренесена към съвременността чрез паралел между класическия Форум Романум и днешните медийни и дигитални пространства, социалните мрежи и публично отразяваните съдебни процеси. Формулира се тезата, че въпреки строгата процесуална кодификация на съвременните правни системи, чувствителността на общественото мнение, а нерядко и на самия решаващ орган, зависи от начина на представяне на относимите факти. Презентацията завърши с извода, че отговорността на съвременния юрист изисква не само познаване на материалното право, но и осъзнаване на нормативната и социална сила на публичното слово, способна да служи както като щит на правосъдието, така и като инструмент за неговото манипулиране.

Катрин Дянкова  от I курс представи презентация на тема „Политическият популизъм“. Тя уточни, че той представлява явление, при което чрез демагогски похвати се насърчават народните очаквания с цел спечелване на политическа подкрепа. Основна характеристика на популизма е представянето на народа като единствен носител на морални ценности и противопоставянето му на политическия елит. В съвременния политически език терминът „популизъм“ често има отрицателен (пейоративен) оттенък, тъй като се свързва с нереалистични обещания и опростено представяне на сложни обществени проблеми.

Съществуват множество различни класификации и подразделения на термина политически популизъм. Лудовик ди Каменара разделя популистите на база по-широката политическа идеология или режим, към който принадлежат. Националпопулизмът намира израз в режими като перонизма и франкоизма, революционният популизъм се свързва със сталинизма и кастризма, а плуралистичният е характерен за демократичните популистки движения. Според Давид Граси класическите популисти разчитат на създадените организирани групи по интереси, докато неопопулистите апелират към неорганизирани социални сектори.

Популистката реторика се отличава с принизяването на абстрактния политически език до битово-разговорен. Политиците изграждат образ на „човек от народа“ чрез своите антиелитистки послания. Характерно за популистите е опростяването на обществено-политическите проблеми и предлагане на привидно лесни решения на сложни въпроси.

В своята книга „Смъртта на идеологиите“, Даниел Бел твърди, че днес революционните идеологии от началото на ХХ в. са отстъпили пред „широкия демократичен център“. В съвременните европейски политически семейства разграничаваме тези по-центристки образувания (ЕНП, ПЕС, ЕКР, АЛДЕ) от по-крайните и отчетливо по – популистки образувания (ЕСН, Патриоти за Европа, Зелените, Левицата). Това се потвърждава и от теорията за подковата на Жан-Пиер Фей, която повелява, че крайната десница и крайната левица са много по –подобни една с друга, отколкото двете по отделно са с центъра.

Днес, политическият популизъм е особено видим в социалните мрежи, където комуникацията е бърза, силно емоционална и до някаква степен лишена от лична отговорност. Така популистката реторика се превръща във все по-масово политическо явление.

Сбирката завърши с дискусия и с множество въпроси към специалните гости на събитието.