На 23.04.2026 г. от 18.00 ч. в 272 аудитория в Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ се проведе втората за семестъра сбирка на Кръжока по Римско право при Юридическия факултет на СУ на тема „Arma et leges“. Събитието беше открито и модерирано от гл. ас. д-р Стоян Иванов, който уточни, че темата е посветена на император Юстиниан и на основния девиз в неговата кодификация, изразен в Предговора към Институциите, посветени на отдадените на правото студенти (cupidae legum iuventuti): „Императорската власт трябва да се опира на оръжието и на законите, за да бъде добре управлявана държавата и по време на война, и в мир“. Акцентът, който той постави като ключов за сбирката беше за Юстиниановата кодификация, за нейното съставяне, части и цели, за рецепцията на римското право чрез тази кодификация, за значението й за каноническото право, за създаването на буржоазните граждански кодификации и за влиянието й и в нашата съвременност. Наред с това основна за срещата беше и темата за войната, за римската армия, военните реформи и най-вече за военното право и неговото отражение в Юстиниановата кодификация.

Думата беше дадена на Валентина Симеонова от I курс, която направи изказване, придружено с презентация по въпроса за „Императорската кодификация: ограничаване или институционализация на властта?“ Тя уточни, че обект на настоящия анализ е противоречивата природа на Юстиниановата кодификация на римското право, разгледана в светлината на въпроса дали тя ограничава абсолютната власт, или напротив, служи за нейното утвърждаване и институционализиране. Водеща теза на изложението беше, че зад привидно техническата дейност по систематизиране на правото се крие по-дълбок държавноправен парадокс: когато върховният носител на властта сам създава правните норми, той едновременно се самоограничава чрез тях и се утвърждава посредством тях.

За да бъде осмислен този парадокс, трябва да се уточни историческият контекст на епохата. В Късната римска империя императорът не е просто държавен глава, а и върховен законодател. Затова се приема, че Юстиниановият Corpus Iuris Civilis съчетава две привидно противоположни функции: рационализация на правото, която предполага ограничаване на произвола чрез установени правила, и концентрация на властта в ръцете на владетеля.

В първата част от анализа Валентина разгледа кодификацията като механизъм за ред. Посочи се, че тя внася яснота и предвидимост, намалява вътрешните противоречия на правната система и ограничава произволното тълкуване от страна на администрацията и съдилищата. Като най-показателен пример се сочат Дигестите, при чието съставяне се подбират само класически текстове с установен авторитет и се налага единно тълкуване, с което се преодолява упадъкът на юридическата мисъл, характерен за следкласическия период. По този начин се създава усещане, че самата власт действа в рамките на правила, а не въз основа на моментен произвол.

Втората част от изложението беше насочена към обратната страна на процеса, а именно институционализирането на абсолютната власт чрез самата кодификация. Отбеляза се, че редът, установен от Юстиниан, има един единствен източник, самият император, а управлението му се ръководи от принципа, че решението на владетеля има силата на закон. В тази връзка се разглеждат три конкретни механизма: съставянето на Кодекса, който свежда цялото действащо право до волята на суверена; практиката на така наречените интерполации, чрез които комисията на Трибониан по изрично разрешение на императора нанася поправки в класическите юридически текстове; и налагането на пълна забрана за тълкуване на Институциите, Дигестите и Кодекса, мотивирана от опасението, че самостоятелното юридическо тълкуване би могло да изопачи волята на императора.

В третата част беше очертано напрежението между двете разгледани функции. Изтъкна се, че кодификацията действително ограничава всекидневния произвол на администрацията, но същевременно центрира източника на самите правила в ръцете на едно лице, поради което правото само наподобява автономна система, а всъщност остава пряко зависимо от властта, която то самото формално би трябвало да ограничава. Позовавайки се на проф. Михаил Андреев, в разработката се подчерта и класовият характер на Юстиниановото законодателство, чиято водеща цел е да заздрави основите на робовладелския строй и да съхрани съществуващото обществено статукво, поради което правото функционира като своеобразен незрим механизъм за принуда.

В резултат на изложеното се стигна до заключението, че Юстиниановата кодификация не може да бъде определена нито като чисто ограничение на властта, нито като нейно първично утвърждаване, а представлява процес на трансформация, при който властта придобива правна форма.  Накрая беше изведено съждението, че макар военните победи на Юстиниан да не успяват да съхранят Римската империя, неговото законодателно дело успява да институционализира нейния дух, превръщайки прякото господство в трайна, надживяваща собствената си епоха правна система.

Марина Попова от I курс представи въпроса за „Регулацията и контрола на оръжията в Римската империя“. Тя уточни, че регулацията и контролът върху оръжията са важен елемент от политиката на Римската империя, насочена към поддържане на обществения ред, сигурността и държавния монопол върху въоръжената сила. Развитието на тези мерки започва още в периода на Републиката и продължава през цялото съществуване на Принципата. Първите ограничения произтичат от нормите на сакралното право. Особено значение има померият (pomerium) – свещената граница на града Рим, в рамките на която внасянето на оръжие е строго ограничено. Забранено е и носенето на оръжие в храмовете, което подчертава връзката между религиозния ред и обществения контрол.

Съществена стъпка относно изясняването на тази проблематика е приемането на Lex Cornelia de sicariis et veneficis през 81 г. пр.н.е. по време на диктатурата на Сула, насочен към преследване на престъпления, свързани с насилие и незаконна употреба на оръжия. По-късно император Август въвежда допълнителни ограничения, като позволява само на определени военни формирования, например преторианската гвардия и градските кохорти, да носят оръжие в града. Той забранява носенето на оръжие по време на събрания и съдебни процеси, а Lex Julia de Vi ограничава употребата на оръжие извън случаи на лов или самозащита при пътуване.

През Късната империя контролът се разширява и върху производството на оръжия. Теодосиевият кодекс урежда добива на суровини като желязна руда за военни нужди, а в Западната империя законодателството на Валентиниан III поставя акцент върху правото на самозащита срещу варварски нападения. В законодателството на Юстиниан се въвеждат строги правила за производството и продажбата на оръжия, като на обикновените граждани се забранява свободният достъп до тях. Това представлява своеобразна форма на държавен монопол върху въоръжението.

Контролът се осъществява чрез наблюдение на добива на суровини, регулиране на производството във военните фабрики (fabricae), контрол върху транспорта и търговията с оръжия, ограничения върху притежанието им и забрана за достъп на въоръжени лица до определени пространства, включително храмове. Същевременно държавата наказва престъпленията с насилствен характер, като допуска изключения единствено при самозащита.

Регулацията на оръжията в Римската империя показва стремежа на държавата да концентрира контрола върху въоръжената сила и да предотвратява вътрешни конфликти. Този исторически опит остава актуален и днес, когато въпросът за баланса между сигурността, държавния контрол и правото на самозащита продължава да бъде предмет на обществен и правен дебат.

Ивета Тодорова от I курс говори по темата „Войната и правото: допустими граници в римската традиция: Идеята за „справедлива война“ и отражението ѝ в кодификацията“. Тя уточни, че връзката между войната и правото е един от най-старите и най-дълбоки проблеми в развитието на правната мисъл. Още в Античността възниква въпросът дали войната е просто фактически акт на сила или трябва да подлежи на правни ограничения. В римската традиция постепенно се оформя виждането, че войната не е извън правото, а трябва да бъде регулирана от него. Така се появява концепцията за bellum iustum — „справедлива война“. Още тук обаче „се усеща“ напрежение: дали тази концепция наистина ограничава войната, или по-скоро я прави „юридически оправдана“?

Кодификацията на Юстиниан I през VI век, известна като Corpus iuris civilis, систематизира римското право и го представя като завършена и рационална система. Както подчертава проф. Михаил Андреев, това е и политически проект — опит да се стабилизира държавата чрез съчетание на „оръжието и законите“. Още тук се вижда, че правото и войната не са противоположности, а взаимно свързани механизми на властта. Класическата формулировка на bellum iustum се свързва с Цицерон, който в De Officiis подчертава три основни предпоставки: наличие на causa iusta (справедлива причина), легитимна власт и спазване на формална процедура чрез жреците fetiales (De Officiis I.11; Ливий I.32), които всъщност са архаична колегия от 20 римски жреци, отговорни за религиозните аспекти на дипломацията и войната. На теория това създава ясна рамка, която трябва да ограничава войната и да я подчинява на правото. Causa iusta не е обективна категория, а резултат от тълкуване. Историческият опит показва, че Рим често не просто реагира на конфликти, а активно конструира поводи за война.

Класически пример за това е Втората пуническа война. Рим използва обсадата на Сагунт като формален повод за война, въпреки че конфликтът между двете сили вече е стратегически неизбежен. Това не е спонтанна реакция, а добре оформена юридическа аргументация за вече назрял конфликт. Още по-интересен случай е Третата пуническа война. Картаген вече не представлява сериозна заплаха, но Рим поставя условия, които са невъзможни за изпълнение -включително напускане на града. Когато Картаген отказва, това се използва като формален повод за война, довела до пълното му разрушаване през 146 г. пр.н.е. Трудно може да се твърди, че тук става дума за „възстановяване на справедливост“. В тази ситуация bellum iustum вече не изглежда като морална рамка, а като предварително подготвен правен сценарий. В този смисъл bellum iustum не винаги е ограничение на войната, а често е юридическата форма, чрез която вече взето политическо решение получава морална легитимация.

Подобна логика се открива и при Юлий Цезар в Галия. В своя труд De Bello Gallico той представя военните действия като отбранителни и реактивни, но реално става дума за системна експанзия. Особено важни са кампаниите срещу галските племена, включително почти пълното унищожение на ебуроните. Това показва как войната се „преразказва“ като справедлива, независимо от реалния ѝ характер. В заключение може да се каже, че римската концепция за bellum iustum не функционира като еднозначно ограничение на войната, а като сложен механизъм, който едновременно я регулира и ѝ дава легитимация. Тя създава език на „справедливостта“, чрез който военната сила може да бъде обоснована в правни категории, дори когато политическата логика вече е определила изхода. Римляните не винаги са нарушавали правилата на справедливата война — по-скоро са усъвършенствали начина, по който да ги формулират така, че да не ги ограничават.“

В този контекст ролята на Юстиниан I не е да преосмисли тази традиция, а да я систематизира. В Corpus iuris civilis той не въвежда нова концепция за войната и правото, нито премахва противоречията между идеал и практика. Напротив — той ги фиксира в завършена правна система.

Юстиниановата кодификация представлява опит за стабилизиране на империята чрез съчетание на правото и военната сила, но не и опит за тяхното разграничаване или морално преодоляване. Въпреки че Юстиниан реформира частично – разширява права върху имущество, смекчава някои строги формализми и присъства влияние на християнството, той не променя фундаменталната логика на връзката между правото и войната. В този смисъл Юстиниан може да бъде видян не като „създател“ на тази правна логика, а като неин безучастен продължител — владетел, който кодифицира вече съществуваща система, в която войната и правото са дълбоко преплетени.

Затова окончателният извод не е, че римското право оправдава войната, а че то я прави правно мислима във всеки конкретен случай. А Юстиниан просто придава окончателна форма на тази мислимост.

Кристина Стоичкова от I курс говори по темата „Съотношението между imperium militiae и iurisdictio в предговора към Институциите на Юстиниан I“ като изложението й беше придружено от презентация. В своето изложение по темата Кристина разгледа взаимодействието/съотношението между военната и правораздавателната власт като едно от проявленията на идеята за единството на държавната власт в римското право. Акцентира върху това, че предговорът към Институциите на Юстиниан съдържа ясна политико-правна концепция за връзката между силата и закона.

В самото начало представи съдържанието на основните римскоправни категории imperium militiae и iurisdictio, като обясни тяхното значение в държавноправния строй на Древен Рим. Подчерта, че imperium militiae не следва да се възприема единствено като командване над армията, а като проявление, при това специфично такова, на общия imperium – върховната държавна власт, упражнявана в защита на държавата и установения правен ред. Наред с това разгледа iurisdictio като правораздавателна власт, чрез която правото намира своето практическо приложение и гарантира справедливото разрешаване на обществените отношения. Основен акцент в изложението постави върху идеята, че в римската държавност оръжието и законът не се противопоставят, а взаимно се допълват. В тази връзка представи максимата „Arma leges tuentur“ – „Оръжията защитават законите“, като посочи, че военната сила има своето оправдание единствено когато служи за защита на правото, а не когато го подменя. От друга страна, разгледа законите като източник на легитимност на държавната власт и акцентира върху принципа „Imperium sine legibus non est legitimum“ – „Власт без закони не е легитимна“, използван в трудовете на Фриц Шулц, за да се покажe, че още римската правна традиция поставя упражняването на властта в зависимост от правния ред.

В заключителната част тези идеи се свръзаха с възгледите на класическата римска юриспруденция, като беше разгледан фрагментът D. 1.4.1 pr. (Ulpianus libro primo institutionum) – „quod principi placuit, legis habet vigorem“ („Това, което е угодно на императора, има силата на закон“). Обърна внимание, че тази формула не следва да се възприема като оправдание за произволна власт, а като израз на специфичния механизъм, чрез който волята на принцепса придобива правна сила в рамките на римския държавен ред. Изложението завърши с извода, че римската традиция не противопоставя arma и leges, а ги представя като два взаимосвързани елемента на една и съща идея – че държавната власт е устойчива само, когато силата защитава закона, а законът легитимира упражняването на властта.

Велин Златков от II курс изнесе презентация на тема: „Военните въпроси в Юстиниановата кодификация“. Той подчерта, че юстиниановата политика се изгражда колкото на leges, толкова и на arma, за което свидетелства и позиционирането на правилото ‘Аrma et leges’ в Преамбюла на Institutiones Iustiniani, чрез което се поставя акцент върху равнопоставеността между въпросите на войната и тези на правото и справедливостта. Максимата се отдалечава съществено – дори се противопоставя – от изведената от Цицерон: ‘Inter arma enim silent leges’, като политиката на Юстиниан се стреми не да дистанцира военните действия от правото, ами напротив – да ги хармонизира. Нуждата от сигурност във вътрешен и външен план води както до формализиране и кодифициране на обичайни правни норми, така и до поставянето в рамката на правото на до момента нерегулирани материи. Практическата реализация на тази повеля е многоаспектна и разпръсната из Дигестите, като могат да бъдат посочени някои по-значими моменти като: позиционирането на императорската фигура като стратегически и нормотворчески център в ясна йерархическа структура; правила и процедури при набор на войници – което включва и забрана за постъпване в армията с цел увреждане на кредиторите; възможността роб да откупи свободата си чрез военна служба; правила за произвеждане и търговия с оръжия; poena capitalis като наказания за укриватели; привилегии за ветераните, които не са абсолютни, а при бандитство можели да бъдат отнемани; юридическо определение за ‘враг’; кодификация на свещения статус на пратениците, който иначе е бил принципно положение от дълбока древност, и други.

Нели Димитрова от V курс говори пред аудиторията на Кръжока за Германския граждански кодекс (BGB – Bürgerliche Gesetzbuch). Като въведение беше проследено състоянието на правната система в земите на днешна Германия преди приемането на кодификацията, като се стигна до извода, че се е прилагало римското право, наред с германското обичайно право. Някои германски държави, например Прусия и Саксония, са имали собствени кодификации. Дебатът „за“ или „против“ единна германска кодификация е поставен за първи път в началото на XIX век, като надделява възгледът на Фридрих Карл фон Савини, че правната наука още не е готова за такава стъпка поради различията между отделните германски държави. След Обединението в новата държава се налага идеята, че е необходим граждански кодекс. Създаването на BGB отнема повече от двайсет и пет години. След като е отхвърлен първоначалният проект и е разработен нов и след като са направени допълнителни изменения, BGB е приет през 1896 и влиза в сила през 1900. Кодексът показва значителни сходства с Дигестите, което не е учудващо, като се вземе предвид колко застъпено е било изучаването на римско право в университетите. В същото време са направени редица нововъведения – обособена е обща част и е уреден институтът на представителството, непознат на римското право. Както може да се очаква от модерна кодификация, BGB е силно повлиян от идеите за граждански права и свободи.

Ивет Качурова, студентка от II курс, представи някои разсъждения относно сходствата и различията между Дигестите и Швейцарския граждански кодекс – две кодификации, които според нея са особено важни за частното право като цяло. Още в началото бе подчертано, че както Дигестите, така и ШГК, излизат извън рамките на дефиницията на понятието „кодекс“ съгласно чл. 4 от Закона за нормативните актове.

Особено интересни са резултатите от анализа на occasio legis – докато за император Юстиниан водещият мотив за съставянето на Дигестите е неговата амбиция за renovatio imperii, обединяването на разнородното население на източната част на Римската империя чрез единен правен ред, то стимулът на швейцарците да създадат обща за всички кантони гражданска кодификация, е породен от чист прагматизъм, доколкото разнородната уредба възпрепятства търговския оборот. От ценностно гледище сякаш тези два мотива почти нямат допирна точка, но при по-внимателен прочит става ясно, че и в двата мотива заляга една и съща безотказна логика, концепцията arma et leges – докато единната армия предпазва една общност от външни заплахи, единството на правния ред е вътрешната й спойка. В съчетание двата компонента превръщат общността в държава.

И двете кодификации представляват мащабни проекти, между които има ключови сходства, макар и да са продукт на различни исторически епохи. Така например, и в двата случая в основата стои един доверен човек – близкият до императора юрист Трибониан в случая с Дигестите, и професор Ойген Хубер – за швейцарската гражданска кодификация. Беше изтъкната още една определяща прилика, а именно, че двете кодификации не са дело на магистрати/държавни служители, а на юристи от Константинополската и Бейрутската школи, респективно на представители на швейцарската академична общност, т.е. водещо е технократичното начало. Никоя от двете кодификации не претендира за цялостност и всеобхватност, налице е стремеж преди всичко към вътрешна безпротиворечивост.

Разликата между двете кодификации се състои във фините детайли. Дигестите, съставени само за три години, се считат за безпрецедентно интелектуално достижение за времето си, но именно този кратък срок е причината за грешките и наличието на цели сегменти, неразбираеми дори за юристите. Обратно, съставянето на ШГК отнема над десетилетие, като само парламентарната му фаза продължава три години, а подготвителната се състои от обществени консултации, запитвания до видни юристи от отделните кантони, образуване на комисии, състоящи се от представители на различни обществени прослойки, както и езикови редакции, така че кодексът да бъде достъпен за всеки, който борави с него.

Накрая беше засегнат и въпросът за тълкуването, правоприлагането в тесен смисъл. В самите Дигести изрично е забранено те да бъдат по какъвто и да е начин допълвани и тълкувани, което е обяснение за големия обем на Юстиниановата кодификация и белег за неговия авторитаризъм. От друга страна, ШГК се отличава с краткост и по-общи формулировки, съвсем целенасочено. Той издига във водещ принцип дискрецията на съдията, като го овластява и му възлага отговорността при липса на приложима разпоредба на закона, както и правен обичай, да разреши спора, като изведе такова правило за поведение, каквото би постановил, ако сам той би бил законодател.