На 19.03.2026 г. от 18.00 ч. в 272 аудитория на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ се проведе първата за втория семестър сбирка на Кръжока по римско право към Юридическия факултет. Сбирката беше на тема „Източници на римското право“. На сбирката беше продължена темата за изворите и източниците на римското право. Беше дискутирана ролята на претора и на императора в законодателството, значението на литературните и епиграфски извори при оценката на действащото към даден момент право, на сборниците с източници на римското право и тяхното ползване за научни цели, на известните латински сентенции и тяхното значение в съвременната правна наука и практика. Бяха представени и някои императорски конституции от значение за правото в българските земи в римската епоха и кодификацията на император Юстиниан. Сбирката беше открита от гл. ас. д-р Стоян Иванов, който след представяне на темата даде думата на специалния гост на събитието съдия Иво Дачев зам.-председател на Алелативен Съд София, който е завършил НГДЕК „Св. Константин Кирил-Философ“ и се справя отлично с латинския език. Поводът за гостуването всъщност беше представянето пред аудиторията на Кръжока по Римско право на първия превод на български на „Институциите“ на Гай, преведен и издаден от Иво Дачев през 2025 г. Книгата съдържа оригинален латински текст с превод и задълбочен коментар. Дачев уточни, че  макар между древното римско общество и съвременната реалност да лежат стотици векове на социално развитие, „Институциите“ на Гай са актуални и днес. Това се дължи главно на две групи причини: от една страна, правната изтънченост и на нашата цивилизация поставя в основата на модела за правов ред една от­преди заложена в съвременното правосъзнание идея за справед­ливост. А тя не е много по-различна от древната, залегнала като модел във всеки един от институтите на гражданското право, на които е посветено съчинението на Гай. От друга страна, и в съвре­менното общество, въпреки претенциите си за висока правна кул­тура, се сблъскваме с прояви на противоправност, които по своята природа са идентични с онези, предизвикали създаването на цял един правен инструментариум, целящ ограничаването и преодо­ляването им.

Ето защо не е случайно, според него, че голяма част от съвременното гражданско право се гради, пряко или косвено, на рецепцията на римските правни институти, впечатляващи със своята логическа яснота и стройна система. Необичайното дълголетие на Институциите, обаче, се обяснява не толкова с реципирането на римското право в днешните правни системи, колкото с постоянната и неизменна цел на римското право, която е и негово несъмнено достойнство – стремежът към справедливост. Книгата е резултат на дългогодишен труд. Рабо­тата многократно е прекъсвана и подновявана, изисквала е сили, а и време, с каквото невинаги можем да разполагаме. Самият превод на този античен правен мислител се оказа твърде деликатно начинание. От една страна, той изискваше допълнителни пояснения относно самата Римско-правна система, включително досежно нейното развитие до Юстиниан, а от друга страна, бяха необходими и съответни бележки, за да бъде разбрана правил­но рецепцията на правните ѝ достижения в съвременните за­конодателства, където много от институтите са претърпели съответни модификации. По този начин успоредно с превода се оформи и кратък коментар, който в голямата си част е по­местен непосредствено след съответния оригинален и преве­ден текст. По-обширните изложения, чийто обем би затруднил възприемането на оригиналното съчинение, са поместени на­края на книгата като екскурс. Коментарът съдържа малко на брой кратки исторически бележки, които целенасочено бяха ограничени (предимно в първата книга), както и пояснения на някои от преведените думи или изрази, когато същите са тех­нически или когато съществува опасност да бъдат възприети погрешно. В своята цялост, коментарът преследва преди всичко образователни цели, запазвайки по този начин и обучителния характер на оригиналното съчинение. Дачев завърши изложението си с извода, че всеки съвременен юрист се изгражда, из­раства и формира своето правно мислене, неминуемо стъпвайки върху основите на Римското частно право. Широтата на погледа, задълбочеността на мисленето, вариантността при изследване­то на различните хипотези, аналитичността при приемането и отхвърлянето им, и, не на последно място, усетът за справедли­вото и доброто – всичко това ни дава римското право. Оттук и ползата от изучаването му. Представянето прерасна в дискусия, тъй като много студенти имаха въпроси и интерес относно превода и цялостната работа по юридическия коментар.

Ани Димитрова от I курс представи Царските закони от Архаичния период в Рим като източници на римското право. Leges regiae („Царските закони“) са били ранни римски закони, за които класически историци като Плутарх смятат, че са въведени от полулегендарните римски царе. Въпреки че понякога тяхното съществуване се поставя под въпрос, учените от съвременната епоха като цяло приемат, че законите датират от началото на римската история. През 20-ти век неразпознати досега фрагменти, цитирани от древни писатели, са идентифицирани като leges regiae. Царят по време на царския период на Рим е бил политически, военен, религиозен и съдебен глава на общността, въпреки че действителните му задължения са можели да бъдат делегирани и поверени на неговите помощници.

Царските закони не само са били инструмент на неговата власт, но и са отговаряли на нуждата на общество, съставено от различни племена, да има определен закон, ius certum, както е посочено от Помпоний. Нещо повече, по това време царят е играл ролята на върховен съдия и гарант на pax deorum, мира между общността и боговете. Тази цел е трябвало да бъде постигната чрез юридическия инструмент lex regia, като сакралната роля на царя всъщност е била тази на върховен съдия. Lex regia е изпълнявал функцията да урежда спорове, когато обичайноправните норми не са могли да ги разрешат. Освен това, той е дал на царя начин за решаване на религиозни и военни въпроси, директно или чрез помощник, като magister populi от времето на Тарквиний. Докато от една страна, leges regiae са създавали нов закон, различен от обичаите, от друга страна, са трансформирали някои от тях в закони. Смята се, че в ранните периоди на републиката те са били използвани като инструмент и рамка от децемвирите при съставянето на Закона на дванадесетте таблици. Фрагменти, открити у Помпоний и у други автори по темата, показват, че lex regia е бил решение както на куриите, така и на Сената, което е било одобрено от царя с подкрепата на жреците. Много учени обаче смятат, че Помпоний се позовава на републиканския период и rex sacrorum, тъй като е имал малко източници за архаичния период. Те не се доверяват на точността на тези източници: от една страна, смятат, че разказът на Помпоний е бил повлиян от модела на гласуване в народните събрания, характерен по време на Републиката (Comitia tributa, Comitia centuriata). Други източници посочват, че в някои дни царят е провеждал събрание, подобно на тези от републиканския период. Това се удостоверява с думите „Quando Rex Comitiavit Fas (QCRF)“, което присъства в първия римски календар.

Презентация пред Кръжока на тема „Кодексът на Дванадесетте таблици -Lex Duodecim Tabularum“ направи Валентин Димитров от I курс. Той направи уточнения във връзка със същността и етимологията на понятията, подчертавайки, че думата „patricii“ е производна от „pater“, като повечето автори основателно свързват наименованието с patrocinium — покровителството, което патрициите упражнявали над цялата държава и над всички класи от хора, от които тя се състояла, макар че едни древни автори смятали, че patres е дадено на тази класа, защото те са били бащи на семейства, други — заради възрастта им, а трети — защото разпределяли земя сред по-бедните граждани, както бащите правят сред децата си.

Думата „plebs“ произлиза от праиндоевропейския корен „pleh“-, означаващ „напълвам“, от който произлизат и латинските im-pleo и com-pleo, както и гръцката πλῆθος — термин, използван от по-точните гръцки автори за плебеите, докато други погрешно ги наричали δῆμος или οἱ δημοτικοί. В своята същност думата означава „множеството“ или „масата от хора“ — простолюдието, в противовес на управляващата класа. За пръв път плебеите се появяват като отделна класа в противопоставяне на патрициите при царуването на Тул Хостилий, когато масата от жители на Latium, преселени в Рим, останала в подчинение на populus Romanus. Съществувало е и вътрешно разслоение сред самите патриции — между patres majorum gentium и patres minorum gentium — разграничение, което се запазило дори в личния живот, когато вече нямало никаква политическа стойност.

Кои са предпоставките за съставянето на Закона на дванадесетте таблици? Валентин Димитров припомни, че а първо място плебеите, макар и граждани на Рим, били изцяло изключени от управлението на държавата — нямали достъп до Сената, магистратурите, жреческите длъжности, нито connubium с патрициите, а в съдебните процеси се намирали изцяло в ръцете на съдиите от управляващата класа. Правото не било записано и патрициите го прилагали по собствено усмотрение, без плебеите да имат каквато и да е защита срещу произволни решения в техен ущърб.

Непосредствена предпоставка за Закона на дванадесетте таблици е първата сецесия на плебеите от 494 г. пр. н. е. — secessio plebis. Сецесията е латинският термин за оттеглянето на плебеите извън свещената граница на града (pomoerium) и представлява крайна форма на гражданско неподчинение, тъй като включва и отказ от военна служба. Резултатът от това събитие е създаването на плебейския трибун — първата държавна длъжност, достъпна за плебеите.

Въпреки тази придобивка, правото оставало неписано и следователно произволно прилагано. В опит да се смири нарастващото недоволство, патрициите се съгласили да се създаде правна система, базирана на писаното право — така през 451 г. пр. н. е., се стига до Закона на дванадесетте таблици. За тяхното съставяне била назначена колегия от десет мъже — decemviri, като всички магистратури, включително трибунът на плебеите, били временно преустановени. Decemviri изпълнили задачата си, но отказали да се оттеглят след изтичането на мандата, което предизвикало втората сецесия от 449 г. пр. н. е. и в крайна сметка Законът на дванадесетте таблици влязъл в сила.

Оригиналните таблици били изложени публично на Форума и достъпни на всички, но до наши дни не е достигнал пълен текст, тъй като били унищожени при нашествието на галите през 390 г. пр. н. е. Това, което знаем, произлиза от цитати от по-късни автори, главно от юристите Гай и Улпиан.

Първите две таблици са посветени на съдебното производство — уреждат отношенията между ищец и ответник, гаранцията според естеството на спора, действията на съдията и изискванията към свидетелите. Третата се занимава с дълговете — при признато задължение се предоставя законов срок от 30 дни, след изтичането на който кредиторът може да вземе длъжника и да го окове, като е длъжен да го храни.

Четвъртата таблица урежда абсолютната власт на pater familias над подвластните, а петата се занимава с наследственото право — дава правна сила на завещанието и при липса на такова разпределя наследството към най-близкия мъжки роднина (agnatus), който придобива и настойничество. Шестата въвежда важни институти в областта на собствеността — прехвърлянето чрез macipatio, принципа за заплащане преди придобиване на собственост, и придобивната давност (usucapio) от една година за движими и две за недвижими вещи. Седмата урежда поземленото право, границите между имоти и сервитутите.

Осмата таблица е посветена на деликтите — обезщетенията за обиди, телесна повреда и кражба. Деветата и десетата въвеждат забрана за екзекуция без справедлив процес и разпоредби относно погребенията, като очертават ранна граница между религията и публичната политика. Последните две са допълнителни — включват забрана за смесени бракове между патриции и плебеи и утвърждават принципа, че решението на народа има силата на закон.

Какво е значението на закона? Дванадесетте таблици поставят основите на развитието на римското право, като превръщат обичайното неписано право в писана система с публичен и задължителен характер. Редица институти, които дотогава са били на разположение на отделни съсловия, се превръщат в общонационални правни институти, а самото право постепенно започва да се развива. Достъпът до правни знания, дотогава монопол на колегията на понтифициите, става възможен за всяко заинтересовано лице, което поставя началото на правната наука като самостоятелна дисциплина.

Изказване на събитието, придружено с презентация имаше и Кристина Стоичкова от I курс, която говори по въпроса за „Правото в поезията на римския Златен век“. В своето изложение по темата тя представи литературата като корен и отражение на правото – като един особен, но много ценен неюридически източник. Римската правна култура е многопластова – и тъкмо там се открива мястото на неюридическите източници, които представят правото в неговия жив, човешки контекст. Акцентира върху идеята, че римската поезия не само отразява правните норми, но разкрива правото в неговото нравствено, обществено и културно измерение. В самото начало направи кратък преглед на възникването на римската литература и влиянието на гръцката култура върху нея, като посочи как римляните постепенно изграждат собствен литературен облик, достигнал своя разцвет през Златния век с творчеството на Вергилий, Хораций и Овидий.

Основната част на изложението беше посветена именно на тях. Беше разгледано как при Вергилий в „Енеида“ правото се представя като дълг към държавата, боговете и обществото, а поезията се превръща в средство за утвърждаване на августовата държавност и на идеята, че римлянинът е призван да си служи чрез правото, за да поддържа мира и справедливостта. При Хораций се акцентира върху разбирането за „златната среда“ като модел за обществено равновесие и върху начина, по който той използва юридическата терминология, за да изрази морални и етични идеи, показвайки, че правото е не просто lex,  преди всичко то е norma di vita. При Овидий обърна внимание на връзката между неговото творчество, естественото право и конфликта му с моралната политика на Октавиан Август, като посочи как в „Метаморфози“ той свързва нарушаването на естествения ред със заслуженото наказание.

Впоследствие беше проследена и по-широката връзка между литературата и правото, като се върнах към гръцката традиция с примера за „Евменидите“ на Есхил, където за първи път се утвърждава идеята за съдебното разрешаване на конфликтите като цивилизационна алтернатива на кръвното отмъщение. Обърна се внимание и върху особеностите на римския правен дух, като бяха разгледани и възгледите на Улпиан за юристите като пазители на правдата и беше спомената тезата, че религията стои в основата на най-древните римски правни норми.

В заключение Кристина направи паралел с българската средновековна книжнина, за да покаже, че литературата и словото могат да бъдат носители на правни идеи и извън Античността. Завърши представянето си с думите на Константин-Кирил Философ, перифразирани по-късно при Черноризец Храбър – „…а нима Бог не праща еднакво дъжд за всички, също тъй не свети ли слънцето на всички?“, като чрез този пример се направи опит да бъде показано как принципът на естественото равенство, познат от римското ius naturale, намира продължение и в българската книжовна традиция.

Сбирката завърши с прецентацията на докторант Йоан Улузов, който представи накратко в презентацията си основните особености на източниците на римското/ромейското право след смъртта на император Юстиниан. Хронологично първо бяха представени частите на Corpus Iuris Civilis и тяхната непосредствена рецепция, включително гръцките им преводи и отмяната на някои непопулярни императорски конституции.

Периодът от края на VI до началото на VIII век бе изложен с липсата на мащабна кодифицакионна дейност, съчетана със засилената синхронизация на светското и църковното право през периода. Бе очертано значението на Вселенските събори за ромейската държава и нейното право, както и негативните фактори на външнополитическите кризи и политическата нестабилност на периода.

Последващият иконоборчески период бе представен с основния законодателен акт от тогава – Еклогата на император Лъв III Исавър. Бяха откроени някои особености, сред които стремежът за приемственост с кодификацията на Юстиниан, ведно със засилената роля на църковните канони и право в повечето сфери на частното право, особено семейното.

Като своеобразен връх на достиженията на ромейското право бе изложен и последвалият сборник със закони от IX век – Василики. Създадени с цел осъвременяване на кодификацията на Юстиниан, разпоредбите на сборника претендират за премахване на противоречията в предишното законодателство, както и допълването му с новите реалности на империята в края на IX столетие. Обхватът на кодификацията, както и продължителната ѝ приложимост, я определят като особено достижение на ромейската правна мисъл, която успява да пренесе римското право като живо, действащо право и през Средните векове.

Сбирката завърши с ползотворна дискусия и обсъждане на презентациите на участниците.