На 28.03.2024 г. в 272 аудитория на Ректората на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ се проведе първата за семестъра сбирка на Кръжока по римско право на тема „Serdica mea Roma est“. Акцентът беше поставен на антична Сердика, на нейната история, на римската власт в града, на забележителните събития в началото на ІV век, когато император Галерий постановява зачитането на християнството като равноправна религия в Римската империя, а император Константин, според свидетелството на историка Павел Дякон, обмисля установяването на своята столица за Изтока именно в Сердика, на римското право от периода на III-IV век и на запазените сведения оттогава за нашата столица. Сбирката беше открита от гл. ас. д-р Стоян Иванов, който направи кратък анонс, уточнявайки, че именно в Сердика римският император Галерий през 311 г. подписва едикт, с който се прекратяват преследванията на християнското население, християнството е провъзгласено за религия, равнопоставена на останалите и се връща отнетата собственост на християнските храмове, като този акт е известен с названието „Едикт на толерантността“, но за съжаление не получава заслужено място в историята. Миланският едикт от 313 г., подписан от императорите Константин и Лициний отчасти възпроизвежда съдържанието на сердикийския, като се счита за основата, върху която започва развитието на християнството като официална религия на територията на римската империя, а по-късно и в останалите феодални държави в Европа. В този контекст малко известен и любопитен факт е, че Древна Сердика в продължение на години е била централен и най-важен град за римските провинции на Балканите, седалище на императорите и дори е обмисляно нейното провъзгласяване за нова столица на империята, тъй като през IV век въпросът за реалното разделяне на римската държава на две части с два главни града е особено актуален. Преди избора на Византион на Босфора за столица на източната част на империята, именно Сердика е мястото, където римските императори отсядат за дълго, като са известни предпочитанията и сантиментът на Константин към този град, който заявява: „Моят Рим е Сердика“, потвърждение, за което са множеството археологически находки. През този период императорските конституции се превръщат в най-важните източници на римското право. Формално плурализмът на източниците на правото като законите, сенатусконсултите, становищата на юриспруденцията и пр. е запазен, но реалността е съвсем различна. Утвърждаването на позицията на императора и завършването на прехода от републиканска към монархическа форма на управление имат за последица концентрацията на законодателната, изпълнителната и съдебната власт в ръцете на римския император. Тези процеси съществено влияят на нормотворчеството и правоприлагането в Римската империя и извеждането на императорските конституции като основен източник на правото за столетия напред в нейното историческо развитие.

След това думата беше дадена на Сашо Йорданов, студент от първи курс, девета група, който говори по темата „Императорски конституции, издадени в Сердика“. Императорските конституции, издадени в Сердика ни дават възможност да очертаем значението на града, а също и са ясно свидетелство, че има моменти в Късната античност, в които императорите превръщат Сердика в политически и административен център за цялата Римска империя. Приеманите законодателни решения ни позволяват да направим преценка за способността на императорската администрация да работи устойчиво и ефективно, въпреки голямото разстояние, икономическото и военното напрежение в римската държава по това време. Тези законодателни актове са своеобразно доказателство за стабилизирането на Рим в резултат на реформите на императорите Диоклециан и Константин. Изследването на императорските конституции ни позволява да установим значението на присъствието на римските императори в Сердика. На базата на датировките на конституциите в Сердика се очертават две основни групи – първата включва две конституции на Диоклецианн и Максимиан, а втората на император Константин. Първите две конституции от юни 293 г. са представителни за рескриптната практика на Диоклециановата императорска канцелария от един важен за Първата тетрархия период, в който Диоклециан пребивава сравнително дълго в Сердика. Тя като място за престой е била избрана заради оптималното съчетание на добрите съобщителни условия, които градът предлага, а също и достатъчно добри условия за работата на императорската канцелария, близост до потенциалните зони за военни действия за отблъскване на варварски нахлувания, без да се носи риск от непосредствена близост с тях. И двете издадени в Сердика конституции на Диоклециан и Максимиан достигат до нас благодарение на Юстиниановия кодекс, тъй като за разлика от своите предшественици при съставянето на Теодосиевия кодекс, съставителите му не са били задължени да подбират само leges generales, а са могли да добавят и онези императорски конституции, които са оценени като необходими допълнения на сборника. Това обстоятелство позволява, независимо от вероятното съкращаване на текста от компилаторите да оценим двете конституции на Диоклециан и Максимиан като рескрипти по конкретни дела. Особено интересна е една конституция на Константин от 320 г., отправена от него до Максим. С нея се потвърждава задължителността на допитването до харуспициите при смущаващи знамения, свързани с обществени сгради и с императорския дворец. Това отношение към езическата сакралната традиция не е изненадващо, тъй като въпреки Миланския едикт, с който се допуска изповядването на християнството, и религиозната политика на Константин, властта на императора остава неразривно свързана (до Теодосий I) с ролята му на Pontifex maximus и със задължението му да осигурява официалното зачитане на езическите традиции, които гарантират благополучието на римската държава и на римския народ.

Презентация направи и Полина Богданова от пета група на първи курс, специалност Право, като предмет на нейното изказване бяха „Правните аспекти на религиозната толерантност. Сердикийският и Миланският едикт“. Тя подчерта, че за основа на своето изложение е ползвала няколко статии по тези въпроси на проф. д. н. Малина Новкиришка. Темата за религиозната толерантност има своята интерпретация в началото на четвърти век и в нашето съвремие, доколкото е свързана и с конкретна политическа обстановка и социални движения. Нейната актуалност никога няма да се изчерпи най-вече поради съществуването на религиозен плурализъм в съвременния свят. Свободният избор на вероизповедание и неговото практикуване, правата на религиозните общности, взаимоотношенията на религиозните и държавните институции са една особено динамична материя, в която правото невинаги успява да се намеси по най-адекватния начин. В периода 305-311 г. Римската империя е в сериозна икономическа и политическа криза, с непрестанни военни действия по границите, а ситуацията с религиозните преследвания допълнително нагнетява социалното напрежение. Населението се отнася благосклонно към християните и се формира негативна нагласа към публичната власт, която ги репресира. Все повече поданици на империята изповядват тайно или явно новата религия, в която търсят упование срещу непрестанните войни, непосилните данъци и повинности и житейската несигурност.  Така се стига до пролетта на 311 г., когато покосеният от тежка болест император Галерий пребивава в Сердика, където е подписан Сердикийският едикт. Тази императорска конституция е издадена на 30.04.311 г. и не е включена в официалните кодификации на императорите Теодосий и Юстиниан, но е с изключително значение за утвърждаването на християнството в Римската империя. Едиктът достига до съвременността чрез съчинението на църковния историк Лактанций – „За смъртта на гонителите на християните“. Сердикийският едикт е възпроизведен и в „Църковна история“ на Евсевий Кесарийски. Съчинението на Лактанций се отличава с твърде емоционален стил, поради което той е наречен „християнският Цицерон“. Въпреки това може да се приеме достоверността на неговите сведения, тъй като той пише своя труд от позицията на висшите съсловия, а не на социалните низини, има достъп до официалните архиви и изразява позицията на църковните слоеве, които постепенно придобиват влияние в обществото и политиката. В систематиката на императорските конституции едиктите имат първостепенно място и значение. Те наследяват нормативната сила на едиктите на републиканските магистрати и са еманация на imperium на принцепса в епохата на Домината. За разлика от преторските едикти, които са хомогенни по структура и съдържание и разкриват известна приемственост, едиктите на императорите са с различно съдържание, отнасящи се до определени територии или лица, неограничени във времето на действие и касаещи конкретни случаи. Друг интересен проблем, поставян от изследователите на въпроса, е свързан с компетентността на Галерий да приеме такова законодателно решение и неговата валидност на територията на цялата империя. Към 311 г. той е с титлата „август“ и съгласно системата на Тетрархията управлява само Източната част на държавата. Властта си получава от своя тъст и предшественик Диоклециан, който го прави съимператор и му дава управлението на Египет, а след това Балканите (без Тракия) и земите край Дунав. Когато старите тетрарси се оттеглят през 305 г., Галерий започва да управлява Източната част на Империята, а Констанций I Хлор – Западната. След политически битки, бунтове и неподчинение, към 308 г. реално и юридически Галерий е начело на властта в цялата държава. Като август той има пълната нормотворческа компетентност на римските императори, а с оглед на реалната политическа обстановка тя се отнася за цялата държава. Конституцията на Галерий е с нормативен и императивен характер и предвид всеобщото и изключително значение вероятно е адресирана до всички римски граждани. В Империята живеят различни етноси, с различна религия и политически традиции и с известни изключения се спазва политика на ненамеса и толерантност. Реагирането на централната римска власт е само при преценка за съществуване на опасност за единството на държавата и стабилността на управлението. Тази практика на адресиране често се среща, особено в конституциите на тетрарсите, и означава действие на нормативния акт за цялото население на Империята. Докато в едикта на император Галерий се прокламира възможността за християните да легитимират своята религия, в т.нар. „Милански едикт“, публикуван на 13.06.313 г. вече се говори за свобода и равнопоставеност на всички религии. Редица автори подчертават, че Галерий само признава съществуването на християните, но едва Константин и Лициний придават на християнството характер на религия, като определят права и привилегии за християните и се съобразяват с вътрешната организация на тази религия. По този начин в Миланския едикт се проявява традиционната за римляните идея за pax deorum – хората да живеят в съгласие с боговете, да спазват техните предписания и така да си осигурят божествената закрила. Така след Миланския едикт част от конституциите на император Константин са насочени към утвърждаването на християнството във връзка с преодоляването на ересите в Северна Африка и укрепването на християнските общини поради тяхната масовост и значима подкрепа за властта. Това дава основания той да е представен като християнски император в църковната историография, въпреки че въпросът за неговата реално изповядвана религия е обект на много изследвания и съмнения.

Най-съществената част от разпорежданията в едикта е свързана с реституцията на имуществото, отнето от християните и от техните църкви. Трябва да се има предвид, че към началото на IV в. не може да се говори нито за единна църковна организация, нито за статус на юридическо лице на отделните църкви, представляващи общности на християните по места, събиращи се да изповядват своя култ на молитвени места. Императорите са си давали сметка за сериозните последици от тази реституция. Затова те разпореждат да се предвиди обезщетяването на добросъвестните трети лица, придобили имотите като дарение или чрез продажба, и които са принудени да ги върнат на християните. Наред с недвижимите имоти се предвижда реституция и на движимите вещи, но само доколкото те са свързани с изповядването на християнската религия. Приема се също така че съществена разлика между Сердикийския и Миланския едикт е, че в последния въобще не се поставя забраната за бъдещо възприемане на християнството, както и на всяка друга религия, докато едиктът на Галерий сякаш стабилизира само положението на християните, които са се идентифицирали като такива до този момент, а не и за бъдещи последователи на тази религия. Безспорно е, че с двата едикта се поставя началото на една религиозна толерантност, която е в унисон с античните традиции и с римската политика за изграждане на империя. Моделът на Изтока за монотеистична религия е по-приемлив за една могъща империя, отколкото политеизмът, свързан с републиканския период на Древен Рим. Всички тези събития са от особено значение за града Сердика и за неговата история и място в античния свят.

Специален гост на кръжока в качеството си на експерт по темата беше доц. д-р Веселина Вачкова, специалист по антична и средновековна история, изследовател в Институтa за исторически изследвания при БАН, дългогодишен преподавател по история и история на културата в НГДЕК „Константин Кирил Философ“ – София, директор на исторически музей в гр. Перущица, хоноруван преподавател в НХА и в НБУ, София. Доц. Вачкова обърна внимание, че известното заявление на Константин Велики: „Сердика е моят Рим“, присъства почти винаги в научните и популярните писания, посветени на историята на София. Проблемът е, че това изказване винаги се цитира извън собствения му контекст. Високата оценка, дадена от Константин на града се отбелязва като поредния факт, ознаменуващ издигането на Сердика в административно отношение, започнало с обявяването й за град, а сетне и за столица на Средиземна Дакия. По тази логика се стига до заключението, че Константин е искал да направи последната стъпка, трансформирайки столицата на Средиземна Дакия в Столица на Римската империя. Резиденциите на тетрарсите в този период по определение не са фиксирани. Столицата, „Моят Рим“ на всеки август е бил там, където временно е пребивавал. Друг е въпросът, че никой друг град не е наричан от пребиваващия там август „мой Рим“, както συνεχως/semper, т.е. непрекъснато/винаги e казвал Константин Велики за Сердика, и че това отношение към Сердика се е наложило още при Галерий.  Последният е за авторите Лактанций и Евсевий Кесарийски просто един гонител на християните, който се обръща към Христа единствено заради користната цел да се спаси от разяждащата го тежка болест. Трябва да се отбележи, че и Евсевий, и Лактанций не само признават на Галерий предсмъртното покръстване, а и авторството на Едикта на търпимостта, издаден от него на 30 април 311 г. По-късно както покръстването, така и Едиктът на Галерий ще бъдат дотолкова забравени, че днес дори тесните специалисти пропускат да ги цитират. Естествено, не трябва да очакваме ранните църковни историци, особено Лактанций, който откровено ненавижда Галерий, да се интересуват именно къде императорът е починал и дали това е било в Сердика. Нека припомним, че тези историци не знаят, не уточняват или когато го правят – не са единодушни – и по въпроса къде са починали равноапостолите св. Константин и майка му св. Елена. Все пак, понеже Галерий малко преди смъртта си е издал Едикта на търпимостта, всички заинтересовани са знаели къде точно се е споминал този император. По същия начин е трябвало Галериевият Едикт да бъде свързан с нова, императорска конституция, станала известна по-късно като Медиолански едикт от 313 г. За сметка на това авторите, които не са пристрастни към Константин, считат за нужно да подчертаят, че: „Галерий е роден в Дакия, много близо до Сердика“ („Galerius in Dacia haud longe a Serdica natus est“) – Евтропий (Breviarium, 9.22). Рожденото място на Галерий не само е било известно, а и е било достатъчно забележително, за да бъде припомнено. Конкретно в контекста на управлението на Галерий, споменаването на Сердика е било и знаменателно. То е носело информация, далеч надхвърляща чисто биографичния детайл. Императорът е управлявал от столицата на Дакия, където е бил и роден, т.е. – разполагал е с нужната подкрепа и авторитет. Просперитетът на Сердика, както и на останалите големи провинциални центрове като Сирмиум, Медиолан, Тесалоника, по-късно Трир, Лугдунум (Лион) Лутеция (Париж), Никомeдия и Византион става в резултат повече на събитията, разиграващи се в Рим, отколкото на тези, протичащи в самите градове. Онова, което се случва в Рим от 250 г. насетне след появата на първия „варварски“ император, е – дистанциране на идеята за римския император от тази за Рим с неговия сенат и аристократични републикански традиции. Вечният град (Urbs Aeterna) се пропагандира вече не като конкретно място, център на политическата власт и военната мощ на Империята, а като абстрактна метафора на тези власт и мощ. В резултат се конструира нова идеология на Римския ред като принцип за организирането на света (Pax Romana, Orbis terrarum). Първият симптом е появата на императори, които или никога не са стъпвали в Рим (като Максимин Трак), или не са го виждали, преди да бъдат издигнати за такива, или след интронизацията си рядко са пребивавали във Вечния град (като повечето „илирийски императори“). Всъщност те рядко имат досег с онзи Рим, който се намира на Апенините, понеже под Roma вече започва да се разбира мястото, където пребивава императорът, какъвто е случаят с  града, на мястото на нашата днешна столица. Междувременно Сердика се сдобива с трите, задължителни за императорска резиденция обществени сгради – театър (или стадион), дворец и бани. Несъмнено най-внушителното съоръжение, макар и най-непознато за съвременния българин, в това число и за гражданите на София, е т. нар. Дворец на Константин. Става дума не за „Константиновия квартал“ в центъра на днешната столица, а за грандиозния комплекс при древната Скретиска, получила красноречивото име Костинброд – бродът на Константин (Велики). Още първият съвместен акт на двамата августи Константин и Лициний от 9 юли 311 г. за привилегиите на ветераните – е издаден в Сердика.) Впрочем чак до 330 г. повечето едикти на император Константин  неизменно се издават в Сердика. В Сердика на 1 март 317 г. е обявено и известното Помирение на августите – Pax augusti, скрепено с издигането за цезари на Константиновия син Крисп (заедно с невръстния му полубрат Константин II) и на братовчед му, Лициниевия син – Лициний Младши. През 324 г. Константин побеждава Лициний при Адрианопол, а цезар Крисп – при Византион, който като всеки град трофей е преименуван по-късно (през 330 г.) на победителя Константин. Към тази дата за Константин все още „Мой Рим“ е Сердика. Какъв е бил истинският ранг на града в хоризонта на тогавашното, а и на много по-късното римско и „варварско“ мислене, красноречиво свидетелства фактът, че „И два века след Сердикийската война, Атила настоява официалната му среща с представителите на римската власт да стане не другаде, а в Сердика“. Има множество благочестиви легенди и научни, геополитически аргументи по въпросите как и защо изборът на Константин се спира накрая върху Византион, които са предмет на един друг дискурс.

Сбирката завърши с бурна и разпалена дискусия и с множество въпроси от членовете на кръжока към доц. д-р Вачкова, която със своето увлекателно изложение, завладя аудиторията.