Публична лекция пред аудиторията на Кръжока по Римско право в Юридическия факултет на СУ изнесе гл. ас. д-р Сара Митич от Университета в Ниш, Сърбия. Тя говори по въпроса за „IUS GENTIUM в сръбската средновековна държава“. Д-р Митич подчерта, че ius gentium има голямо значение в съвременното право. В Рим ius gentium се означава правото на народите. С разширяването на римските територии към Рим се присъединяват нови области, а с тях и жители, които нямат римско гражданство (до Едикта на Каракала от 212 година, когато всички жители на Римската държава получават status civitatis). Населението на новите територии не може да използва нормите на архаичното и формално ius civile тъй като няма правоспособност. Така възниква проблемът или по-точно невъзможността тези две категории от населението да взаимодействат помежду си и отношенията им да бъдат регулирани от едно единно право. За да се реши този въпрос, преторът създава правото за жителите на тези земи, които сключват правни сделки с римляните, което е наречено ius gentium. Впоследствие от ius gentium започват да се ползват и пълноправните римски граждани. Така то се явява първата форма на международно право, което се прилага към цялото население на Римската държава, независимо от националността на хората. Например: ако гръцки търговец сключи договор с римски гражданин, този договор не се регулира от ius civile, а от ius gentium. Митич подчерта, че днес правилата и принципите на римското ius gentium се използват в Обединена Европа. Европейският съюз признава правата на всички граждани, независимо от държавата-членка. Също така, универсалният характер на правата на човека: правото на живот, правото на справедлив съдебен процес, свобода на движение, също има основа в ius gentium. Световната търговска организация, като предоставя равен начин на третиране на всички членки, продължава тази практика, като примерите не се изчерпват само с посочените. Въпросът, който се поставя, е дали сръбската средновековна държава познава това понятие и дали то съществува формално в правните актове.

Сърбия, през Средновековието, преминава през етапи на ранна и раннофеодална държава и достига до нивото на система с развит феодализъм. Средновековна Сърбия има за модел Византия, както в устройството, така и в икономиката и правото. Началото на създаването на напълно феодална държава е свързано с династията на Неманичите. Сръбският владетел Стефан Урош IV Душан Неманич управлява от 1331 до 1346 г. като крал и от 1346 до 1355 година като цар. По време на неговото управление настъпва разширяване на държавата, така че тя обхваща нови територии, на които живеел и „чуждо“ население. Всъщност, Стефан Душан, известен и като Душан Силни, е прочут с кодификацията на сръбското средновековно право. Душановият законник е най-значимият източник на правото на Средновековна Сърбия. Той е приет в два етапа: първата част на Кодекса е приета на събор в Скопие през 1349 г., а втората — на събор в Серес през 1354 г.

Така че сръбската държава по времето на Душан Силни обхваща територии, на които живее и чуждо население, което прилага своето собствено право. Както римляните при разширяването на нови територии не се стремят да променят съществуващото право, така правил и Стефан Душан.  В състава на Средновековна Сърбия, освен вътрешните градове, които съставляват основата на държавата, влизат и градове завзети от Византия, както и приморските градове. Като претендент за ромейското наследство и владетел, който се нарича цар на сърби и ромеи, Стефан Душан, със своето образование и опит, няма намерение да налага унификация на правната система на своето царство изведнъж. Това се обосновава и с факта, че приморските градове и ново завоюваните гръцки градове принадлежат към много по-развити правни системи. Приморските градове регулират своите отношения с градски статути. Почти всеки град има свой статут, а много от тях са приети преди завоюването и влизането им в държавата на Немањичите. В титул 176 от Душановия законник пише: „За всички градове в нашето царството важат изцяло законите от времето на предишните ни царе. За всички спорове градовете ще бъдат съдени пред градските владетели и пред църковния съд. Ако някой жупанин има спор с гражданин, той ще го съди пред управителя на града и пред църквата, и пред духовенството, а съдът ще бъде по закона.“ Подобна разпоредба съдържа и титул 124: „На ромейските градове, които преди този събор завладял Царят и за техните права издал хрисовули и простиагми, всички така придобити права остават такива, каквито са били и никой не може да им отнеме нищо от тях.“ Признаването и спазването на местните правни норми и обичаи не само показва връзката с ius gentium, но и гарантира усилията на Душан да осигури хармония и правна сигурност в обществото. В Душановия законник се съдържат разпоредби, които се отнасят до правилата за търговия. Гарантира се и се осигурява защита на търговците, особено чуждите, свобода на движение и т.н. Също така, гарантирани са правата на малцинствата като власите и арбанасите.

Подобни гаранции съществуват и в други правни източници. Техните следи можем да намерим в договорите, които сръбските владетели сключват с Дубровник. Интензивните търговски отношения водят до създаването на смесен съд за спорове между сърбите и жителите на Дубровник, известен като „станак“. Този съд има смесен характер, което означава, че e съставен от равен брой съдии от двете страни. Съдът има компетентентост за търговски спорове, разглежда също така облигационни и вещноправни казуси. Процедурата се води по правилата, които са договорени от двете страни. От друга страна, съдът комбинира и елементи на обичайното право, особено lex mercatoria, т.е. търговското обичайно право. Решенията се постановяват на основата на справедливостта и равенството на страните в спора. С други думи съдът прилага правилата на ius inter gentes.