На 27.03.2025 г. от 17.00 ч. в 272 аудитория на Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“ се проведе първата за втория семестър сбирка на Кръжока по Римско право към Юридическия факултет на Софийския университет на тема IUS GENTIUM. Събитието беше открито от гл. ас. д-р Стоян Иванов, който обясни, че   терминът „ius gentium“ е преминал през вековете до наши дни, макар и да се използва предимно в понятийния апарат на сравнителното право и в публичноправен смисъл. В римското право обаче той има по-различно съдържание, а и самото „право на народите“ е значително по-различно както от съвременното международно публично, така и от международното частно право. Д-р Иванов, цитира проф. Новкиришка, според която относно „ius gentium“ в античния му вариант определено може да се говори повече за универсализма, отколкото за интернационализма при създаването и прилагането му. Изследването на римскоправната концепция за ius gentium може да се каже, че започва паралелно с неговото създаване и обособяване като система от норми, прилагана от римляните в отношенията им с чужденците. И макар да не са привърженици на теоретизирането, нито пък да съставят догматични трактати, римските юристи имат ясна представа за този нормативен комплекс, развиван чрез практиката на преторите и на провинциалните магистрати и постепенно инкорпориран в цялостната система от римскоправни норми. Не съществува систематизирана уредба, която да наречем по този начин, нито пък специални съчинения, посветени на това право. Но именно във връзка с разрешаването на различни казуси, както и с изначалното признаване на определени права на всички хора, които живеят както на територията на римската държава и свързаните с нея провинции, така и извън тях, можем да съберем съвкупността от правила от правила и норми, създадени от римляните или възприети от другите народи, които като цяло формират ius gentium. То се налага и утвърждава чрез правотворческата дейност на praetor peregrinus, въведен като магистратура през 242 г. пр.Хр., който чрез своя едикт, базиран на международния търговски обичай в Средиземноморието създава едно право, което към края на Републиката самите римляни започват да използват в отношенията помежду си. Ius gentium се отличава с липса на формализъм, бързина, еластичност и отговаря в максимална степен на нуждите на римските граждани за уредба на обществените отношения между тях. Типични институти на правото на народите са консенсуалната покупко-продажба, превърнала се в най-масовия договор, наемът, дружеството и пр.

Думата беше дадена на Нели Димитрова – студентка в IV курс, която говори на тема „Преторският едикт и ius gentium“. Тя започна с терминологични бележки, уточнявайки, че преторът е римски магистрат с imperium, който е с по-нисък интензитет от този на консулите и че има специален ресор в римската републиканска система, а именно администрацията на римския граждански процес и правораздаването по наказателни дела по някои специфични казуси. Преторите имат ius edicendi или правото да създават едикт, който всъщност представлява източник на римското право и поставя началото на системата от правила и норми, наречена ius praetorium или ius honorarium. От друга страна обаче преторът, натоварен с правораздаването между римляни и чужденци създава свой едикт или този на перегринския претор. Еditum praetoris peregrini е актът, с който преторът,  занимаващ се със споровете между римски граждани и чужденци (или само между чужденци), публикува правилата и принципите, които ще следва в работата си през годината на мандата си, а също така и в този едикт се съдържат на практика формулите на исковете. Перегринският претор, създаден след завладяването на Сицилия и превръщането й в римска провинция, е отговорен за правораздаването при казуси, включващи лица, които нямат римско гражданство. Неговият едикт, публикуван в началото на мандата му, представлява своеобразна програма, обхващаща общите критерии, които той прилага при тези спорове. Този едикт e важен източник на римското право в съдебната практика и има пряко влияние върху решенията на съдиите. Едиктът на перегринския претор, заедно с едикта на градския му колега, допринася за развитието на римското право, въвеждайки правни принципи и институти, които по-късно ще бъдат кодифицирани. В обобщение, едиктът на перегринския претор е основен инструмент за осигуряване на определена еднаквост и предвидимост при разглеждането на спорове между чужденци и между римляни и чужденци, който определено има ключова роля в еволюцията на римското право като чрез него се създава специфичният правопорядък на ius gentium.

Презентация за консенсулания договор за покупко-продажба и неговия генезис и развитие в ius gentium пред аудиторията на кръжока направи Ивет Качурова, студент от I курс. Тя започна с представянето на института на консенсуалната emptio-venditio, въведен от перегринския претор, уточнявайки, че ius gentium според схващанията на римляните не е международно право, а обичаят, утвърден от „интелигентни и опитни търговци от различните народи“. Родос е центърът на морската търговия в Античността. Дори древногръцката философия и в частност стоицизмът дават отражение върху практиката на търговците. Ръководните начала на търговията, утвърдени от правото, са добросъвестността, синалагматичността (взаимността) и симпатията (от старогръцки – съгласие между хората, но и хармония между небесните тела). Особено интересно е отношението към измамата – римските юристи в съчиненията си съвсем откровено признават, че е нормално търговците да се мамят взаимно, като продават твърде скъпо или купуват на цена, много по-ниска от стойността на стоката. Неспазването на договореното с клетва се счита за клетвопрестъпление, но не и когато става дума за търговия с пирати – според ius gentium те са общи врагове на всички хора. Още в римското право са предвидени допълнителни съглашения за защита на купувача – например продажбата с договорка за изпробване, и на продавача – възможността да развали продажбата, ако намери купувач, който предложи по-висока цена. В края на презентацията бяха разгледани двата основни начина за прехвърлянето на собствеността в Рим – манципацията, при която прехвърлянето на правото на собственост се осъществява по формален начин пред свидетели и представлява основният деривативен придобивен способ на правото на собственост в римското право, и традицията с нейните разновидности, където се наблюдава значително облекчение на формалните изисквания с цел да се ускори стоково-паричният обмен. Беше обърнато и специално внимание на облигационния ефект при римската продажба, а също така и на особеността, че в Рим emptio–venditio няма вещно-транслативен ефект, а само облигационен за разлика от уредбата на института в съвременността.

Специален гост на кръжока беше гл. ас. д-р Сара Митич от Университета в Ниш, Сърбия. Тя говори по въпроса за „IUS GENTIUM в сръбската средновековна държава“. Д-р Митич подчерта, че ius gentium има голямо значение в съвременното право. В Рим ius gentium се означава правото на народите. С разширяването на римските територии към Рим се присъединяват нови области, а с тях и жители, които нямат римско гражданство (до Едикта на Каракала от 212 година, когато всички жители на Римската държава получават status civitatis). Населението на новите територии не може да използва нормите на архаичното и формално ius civile тъй като няма правоспособност. Така възниква проблемът или по-точно невъзможността тези две категории от населението да взаимодействат помежду си и отношенията им да бъдат регулирани от едно единно право. За да се реши този въпрос, преторът създава правото за жителите на тези земи, които сключват правни сделки с римляните, което е наречено ius gentium. Впоследствие от ius gentium започват да се ползват и пълноправните римски граждани. Така то се явява първата форма на международно право, което се прилага към цялото население на Римската държава, независимо от националността на хората. Например: ако гръцки търговец сключи договор с римски гражданин, този договор не се регулира от ius civile, а от ius gentium. Митич подчерта, че днес правилата и принципите на римското ius gentium се използват в Обединена Европа. Европейският съюз признава правата на всички граждани, независимо от държавата-членка. Също така, универсалният характер на правата на човека: правото на живот, правото на справедлив съдебен процес, свобода на движение, също има основа в ius gentium. Световната търговска организация, като предоставя равен начин на третиране на всички членки, продължава тази практика, като примерите не се изчерпват само с посочените. Въпросът, който се поставя, е дали сръбската средновековна държава познава това понятие и дали то съществува формално в правните актове.

Сърбия, през Средновековието, преминава през етапи на ранна и раннофеодална държава и достига до нивото на система с развит феодализъм. Средновековна Сърбия има за модел Византия, както в устройството, така и в икономиката и правото. Началото на създаването на напълно феодална държава е свързано с династията на Неманичите. Сръбският владетел Стефан Урош IV Душан Неманич управлява от 1331 до 1346 г. като крал и от 1346 до 1355 година като цар. По време на неговото управление настъпва разширяване на държавата, така че тя обхваща нови територии, на които живеел и „чуждо“ население. Всъщност, Стефан Душан, известен и като Душан Силни, е прочут с кодификацията на сръбското средновековно право. Душановият законник е най-значимият източник на правото на Средновековна Сърбия. Той е приет в два етапа: първата част на Кодекса е приета на събор в Скопие през 1349 г., а втората — на събор в Серес през 1354 г.

Така че сръбската държава по времето на Душан Силни обхваща територии, на които живее и чуждо население, което прилага своето собствено право. Както римляните при разширяването на нови територии не се стремят да променят съществуващото право, така правил и Стефан Душан.  В състава на Средновековна Сърбия, освен вътрешните градове, които съставляват основата на държавата, влизат и градове завзети от Византия, както и приморските градове. Като претендент за ромейското наследство и владетел, който се нарича цар на сърби и ромеи, Стефан Душан, със своето образование и опит, няма намерение да налага унификация на правната система на своето царство изведнъж. Това се обосновава и с факта, че приморските градове и ново завоюваните гръцки градове принадлежат към много по-развити правни системи. Приморските градове регулират своите отношения с градски статути. Почти всеки град има свой статут, а много от тях са приети преди завоюването и влизането им в държавата на Немањичите. В титул 176 от Душановия законник пише: „За всички градове в нашето царството важат изцяло законите от времето на предишните ни царе. За всички спорове градовете ще бъдат съдени пред градските владетели и пред църковния съд. Ако някой жупанин има спор с гражданин, той ще го съди пред управителя на града и пред църквата, и пред духовенството, а съдът ще бъде по закона.“ Подобна разпоредба съдържа и титул 124: „На ромейските градове, които преди този събор завладял Царят и за техните права издал хрисовули и простиагми, всички така придобити права остават такива, каквито са били и никой не може да им отнеме нищо от тях.“ Признаването и спазването на местните правни норми и обичаи не само показва връзката с ius gentium, но и гарантира усилията на Душан да осигури хармония и правна сигурност в обществото. В Душановия законник се съдържат разпоредби, които се отнасят до правилата за търговия. Гарантира се и се осигурява защита на търговците, особено чуждите, свобода на движение и т.н. Също така, гарантирани са правата на малцинствата като власите и арбанасите.

Подобни гаранции съществуват и в други правни източници. Техните следи можем да намерим в договорите, които сръбските владетели сключват с Дубровник. Интензивните търговски отношения водят до създаването на смесен съд за спорове между сърбите и жителите на Дубровник, известен като „станак“. Този съд има смесен характер, което означава, че e съставен от равен брой съдии от двете страни. Съдът има компетентентост за търговски спорове, разглежда също така облигационни и вещноправни казуси. Процедурата се води по правилата, които са договорени от двете страни. От друга страна, съдът комбинира и елементи на обичайното право, особено lex mercatoria, т.е. търговското обичайно право. Решенията се постановяват на основата на справедливостта и равенството на страните в спора. С други думи съдът прилага правилата на ius inter gentes.

Гл. ас. д-р Мартин Бъбаров, преподавател от катедрата по Международно право и международни отношения в Юридическия факултет на Софийския университет говори на събитието на Кръжока за понятието ius gentium в съвременния контекст и за значението на правото на европейския съюз като общностно право в България от XXI век.